Следвайте Гласове в ТелеграмПочина документалистката Малина Петрова, съобщи операторът Георги Чолаков.Тя

Следвайте " Гласове " в Телеграм

Почина документалистката Малина Петрова, заяви операторът Георги Чолаков.Тя е родена на 3 септември 1950 година През 1978 година приключва ВИТИЗ " Кръстьо Сарафов " със компетентност кинорежисура. Петрова е първият лауреат на премия " Паница " за гражданска героизъм (2006). Последният й филм " Държавни секрети ", който споделя за Ахмед Доган, Движение за права и свободи и българските мюсюлмани, остана непоказан. На страницата на Националния кино център се оповестява, че филмът следва да бъде излъчен.

Малина Петрова беше една от най-големите модерни български режисьорки документалисти. Сред най-известните й филми са " Заличаване " (2012), " Приключено по отминалост " (2009), " Духът и камъните " (2006), " Децата на Мария-Магдалена " (2000), " Балкански уроци по история " (1999), " Сърцето умира последно " (1991), " Пантеонът " (1987), " Виновни няма " (1986), " Човек не е остров " (1985), " Синът на Мария " (1983) и други

„ Опитвах се да давам късмет и на други да изпитат великото възприятие за независимост. “ Интервюто на Виолета Цветкова с Малина Петрова във връзка 70-годишнината на режисьорката бе оповестено в бр. 7 и бр. 8 на сп. „ Култура “ от 2020 година
Тя е от режисьорите, за които не се приказва постоянно. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 година в Бургас, само че 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден сегашен я вълнува истината за това, за което „ не трябва “ да се приказва.

- Малина, ваша е репликата: „ Когато някой не споделя истината, аз върша филм “. Доста истини не се изговарят, а вие – непокорната режисьорка, пишете в персоналния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

- Вярно е, че посредством тази имитация в миналото се пробвах да обясня малко претекстовете да се понечвам с тематики, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма по какъв начин да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „ Когато доста желая да схвана истината, върша филм “. Не единствено в последно време, а откогато се помня, все някакви значими, само че и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в сантиментални съчинения и измислици, потъват в давност. Но колкото и да обича човек истината, не може цялостен живот да прави филми все за неистини и лъжегерои, желае му се да опише и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били образец и ентусиазъм.

Та блогът наподобява на оживяло по знамение селско кино, в което „ групирам части от лента “, сходно на Валери Петров в стихотворението „ Младостта като филм е обаче… “, превърнато в песничка от Божидар Петков за кино лентата „ Пътешествие “. Аз съм прожекционистът, аз съм и фенът. Ако някой подведен надникне – добре пристигнал! Всъщност този блог не е мое скимване и заслуга. Дължа го на обичаните ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято самостоятелна медия toest.bg безстрашно пази истината и заслужава нашата поддръжка. А се открих в Габровския Балкан, откакто положителни хора ми погромиха къщата легенда близо до Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам унаследен парцел отпреди 100 години – не мирясаха, до момента в който не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия копнеж да го имат. Така, след поредност житейски корабокрушения, „ открих се в лес мрачен по зла чест “, само че не като Данте „ на попрището витално в средата “.

Дали се задава нов филм? Задава се, само че не бих го нарекла изповед, въпреки че доста ми се искаше и се надявах на признание, не авторско, а на участниците в заблуждаването на обществото, сякаш в негов интерес. Но и този път не се получи филм смирение. Ще ни трябват несъмнено епохи да стигнем до сходно нещо. А и дали изобщо в миналото ще стигнем?!

- Коя е истината, поради която бихте се поровили в архивите от най-близкото ни минало или настояще?

- С години съм се ровила в архивите, някои усърдно прочистени; разговаряла съм със очевидци, научила съм толкоз доста печални, стъписващи и напряко злокобни неща, каквито не можеш да откриеш в никакви архиви, че ми стигат за тоя живот. Не се сещам за нещо, на което бих посветила остатъка от него. Но има и друго – преди устойчивост и самообладание ми даваше мисълта, че истината, до която съм стигнала, ще е от изгода за останалите. Сега съм много скептична. Голяма част от хората не се интересуват от истината, избират лъжата. Иначе нямаше да сме на този хал!

- Това лято спомените ни върнаха 30 година обратно – към синя София от 7 юни 1990 година, само че и към подпалването на някогашния Партиен дом на 26 против 27 август. Ако в този момент би трябвало да добавите завършек към трите елементи на вашия филм „ Приключено по отминалост “, какъв щеше да е той?

- На 7 юни 1990 година бях на митинга като част от предизборното студио на Съюз на демократичните сили, което трябваше да отрази събитието и да приключи с него предизборната конкуренция. Докато операторите снимаха, аз се разходих съвсем до хотел „ Плиска “ и това беше незабравимо прекарване – непознати хора се поздравяваха, прегръщаха се непринудено, толкоз доста щастливи и светнали лица, събрани на едно място, в никакъв случай не бях виждала. И въпреки че осъмнахме над снимания материал в монтажната на Българска национална телевизия, никой не почувства отмалялост. Беше вдъхновяващо. Тези картини и до момента ме изпълват, само че не с наслада, а с яд към тези, които мислеха повече за персоналния си интерес, за власт, за постове, за кариери, за пари, за комбинации, за надлъгване, за чужбина, за обири, заграбване, замогване и поради които националната сила изтече в канализацията.

Колкото до „ Приключено по отминалост “, по сюжет филмът имаше още една значима част, която беше ампутирана, преди да е снимана – финалът беше обвързван с подземията на Партийния дом, само че не бяхме позволени да снимаме там даже откакто осъдихме Народното събрание в лицето на тогавашния му ръководител Георги Пирински поради смешните и недостойни причини, с които ни отхвърлиха достъп – щели сме да блокираме активността на Народно събрание и цялото Управление безопасност и охрана (Пето управление н трябвало да ни пази. Да пази трима души, колкото беше екипът! А до момента в който забраняваха на нас, разрешаваха на едни другарки да се ровят в архивите на Партийния дом и да отделят документи за потребностите на „ Позитано “ без надзора на Управление безопасност и охрана (Пето управление н. Знаел ли е господин ръководителят? Разбира се, че е знаел. Последната част на кино лентата трябваше да отговори на забавни въпроси, като да вземем за пример: какво криеха подземните потайности и дали инцидентно връзките с Москва не минаваха през тях? Щеше да бъде любопитно и стряскащо. Затова не ни пуснаха.

- Във кино лентата има знакови лица, чуваме знакови реплики и истини за прехода, в това число за замогването и раждането на мафията. Една от новите мантри е да се проверява кой по какъв начин си е спечелил милионите, какви връзки е имал с властта – допустимо ли е „ да разплетем чорапа “?

- Приказки под шипковия шубрак! Важно е кои са създателите на новите мантри и кое повече ги интересува – правораздаването или разправата с съперниците. Аз не знам какво още не е ясно! Че сме кастово, болно и разкапано общество?! Че това Тони Андрейков го сподели през 1987 година в „ Пантеон “ и поради неговото изявление подвигнаха мерника на кино лентата. Две години по-късно си легнахме като комунистическо общество и осъмнахме като капиталистическо, а след още 30 всичко е проядено от метастазите и към момента сме живи! Други нации от дълго време да са измрели. Ашколсун на гена! Не 500, 1500 години да ни тъпчат, отново ще издържим! Не знам какво би трябвало още да се случи, та да изревем „ баста “!

- В собствен текст казвате, че пожарът през август 1990 година е разпален от страха. Какви метаморфози претърпя той и има ли безстрашни през днешния ден?

- Да, страхът беше същинският подпалвач. Страхът, че може да се разбере какви са ги правили и в случай че жертвите решат да им го върнат – жална им майка! Как да оправдаят убийствата на почтени край Дунава незабавно след 9 септември 1944 или изтезанията, починалите в лагерите, скалъпените политически процеси, насилията, операциите, кражбите, финансовите измами и фалшификации, геноцида по отношение на личните си жители, предаването на националните ползи, оплячкосването на страната, кражбите в изключително огромни размери, узаконяването на беззаконията и нарушаванията на Конституцията посредством решения на Политбюро?! И най-после, по какъв начин да бъде осъществена подмяната: вместо идеологически монопол – стопански? По какъв различен метод с изключение на посредством типичен инсцениран пожар, в който сякаш ще изгорят документите?!

Днес обаче учениците надминаха учителите си! И страхът се завърна с нова мощ, тъй като ни притиснаха с стопански хватки. Накъдето и да се обърнеш, виждаш единствено боязън. Откъде да се вземат безстрашните?[…].

Като са те възпитавали в боязън – боязън от родители, боязън от учители, боязън от началници, от другари, съседи, родственици, боязън от властта, от полицията и от какво ли не, най-после стигаш до боязън от мене си. Колкото и състоятелен да е страхът, въпреки всичко и той, и безстрашието са въпрос на персонален избор. Да не би Валери Петров да не е изпитвал боязън? Страхувал се е и още по какъв начин! Не е инцидентна закачката на Радой Ралин: „ Зайчето Валери написа и трепери “. Трепери, но написа!

- Радостта на митингуващите на 18 ноември 1989 година за вас е мотив за сълзи. Проучвайки архивите по делото против Трайчо Костов за кино лентата „ Сърцето умира последно “, към този момент сте знаели какъв брой мощна е машината за публично манипулиране. Казвахте ли си: „ Тяхната академия (на политическите кукловоди) е по-силна от нашата “, или имахте вяра, че сълзите ви може и да не са напразни?

- Не са ме занимавали прозрения за кукловодите и не те са били мотив за сълзите ми. Когато едни хора споделят: „ Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем “, не мога да имам илюзии, че ще сортират средствата, с цел да я запазят. Сълзите ми бяха подбудени от държанието на хората, които доскоро се криеха от всяка гражданска демонстрация, която не е дирижирана от властта, скандираха „ Осанна! “ на Тодор Живков, а през днешния ден – „ Разпни го! “, и се трансфораха в поборници за часове. Ако сме преодолели хамелеонството, значи има вяра и сълзите ми са били напразни[…].

- Филмите ви са като визитна картичка на България от последните 40 години. Как се носи това задължение?

- Не мога да се въздържа да не се пошегувам със себе си. Един господин предложил обич на едно момиче със стаж в известната специалност, а тя му дала отговор: „ Аз на такваз обич, благодаря! “. Та и аз като нея, ще река: „ Аз на такваз визитна картичка, благодаря! “. А сериозният отговор е в края на текста „ Дупка в стената “ в моя блог. Понякога една инцидентно изпусната имитация, едно мигновение може да ви даде късмет да откриете истината, а „ истината ще ви направи свободни “. Това не са единствено думи. Изпитала съм го, знам го и тъй като „ човек не е остров “, пробвах се да давам късмет и на други да изпитат великото възприятие за независимост.

- След игралните филми „ Пътешествие “ и „ Синът на Мария “ през 80-те, инцидентно или не, заснемате „ Тетевенска 24 “ и някак се обричате на документалното кино – може ли да се каже, че този филм прекатурва мисленето ви? Впрочем за какво десетилетия по-късно споменавате, че една от героините в постройката за мъчения преди 9 септември 1944 година е Юлия Огнянова, а в различен текст пишете: „ Струваше ми се, че като че ли съм стъпила изкривено още през цялото време “ – преди или през днешния ден е по-трудно да не се боиш от персоналната си позиция?

- Разбира се, че обръщането ми към документалното кино след два игрални кино лентата не е инцидентно. Видя се, че игралното кино е под непрекъснато наблюдаване, че би трябвало да си подготвен да мислиш вярно и да избягваш идеологическите забежки, с цел да не те изпратят в девета глуха, да приемаш глупавите забележки с екстаз и признателност. Това, което претърпях към „ Синът на Мария “, с който управлението на Кинематографията възнамеряваше да се показа почтено пред Централен комитет и Политбюро, в този момент е сюжет за комедия. Вместо „ младия позитивен воин “ – цялостна диаметралност. То не бяха истерични подиуми, то не беше тръшкане, до сълзи го докараха: „ Какво ще отговорим в този момент на другаря Ненов, като ни каже: Вие провалихте българското кино! “. Цяла година откакто филмът беше предаден, продължаваха да ме притискат да преснема последната част в духа на социалистическия натурализъм.

Нашата компетентност във ВИТИЗ беше кино- и телевизионна постановка, тъй че „ Тетевенска 24 “ не беше нещо съдбоносно, което да наподобява като обричане на документалното кино или да ми прекатурва мисленето. Мислех по същия метод, по който мислех, когато правех „ Пътешествие “. „ Тетевенска 24 “ продължава неговата линия с други средства. Темата за обработката на съзнанието, за операцията и способите, с които си служи пропагандата, е забележима и в двата толкоз разнообразни кино лентата. Опитът в документалното кино по-скоро беше метод да избегна цензурата в игралното[…].

В „ Тетевенска 24 “ не се прецизира, че една от пребитите ремсистки в РО-2 е Юлия Огнянова, тъй като по това време – 1984 година, тя не искаше тези елементи от биографията ѝ да се знаят и аз почетох желанието ѝ. Колкото до цитата „ струваше ми се, че като че ли съм стъпила изкривено още през цялото време “, той не се отнася до страх да изразя персонална позиция, а до занаята. Как да започнеш описа, по какъв начин да подадеш нужната информация и това да не прозвучи отстранено, информативно, а да приковеш вниманието на слушателя или на фена и да го направиш съпричастен от първия момент, от първия кадър[…].

- Следователят от кино лентата „ Пантеонът “ за потулените безчинства на деца на „ виновни приятели “ споделя: „ Не изпитват позор – това е най-страшното “. По-страшно ли е неизпитването на позор през днешния ден?

- Да, не изпитваха позор. И в този момент не изпитват позор. Понятието се изврати – срамът се трансформира в фатализъм. Кой изпитва през днешния ден позор и защо? Чета тези дни по какъв начин една млада жена с какви ли не умения, квалификации, качества и езици се срами да каже каква е специалността ѝ и че едвам оцелява. Познах доста сътрудници в този роман. Познах и себе си. Чета във форумите какъв брой хора се срамят от записите и изцепките на министър-председателя (Бойко Борисов, б.р.) и свитата му. И аз се срамя. Защо ние се срамим, а те – не? Има за какво да ни е позор. Защото поносим цялото това безобразие…

 -Казвате: „ Не се опасявайте да грешите, тъй като всяка неточност е ходило нагоре! “. Като се огледам за грешките ни, би трябвало доста да сме се „ възвисили “…

- Кои са тези неточности, които сме създали и след това сме се поучили от тях? От историята ли? От актуалния политически живот? От изборите, които вършим? От това, че даваме непрестанно доверие на съмнителни хора? Че сме склонни да поддържаме хитреци и мошеници, а да обругаваме свестните? Нима сме научили оня урок от Ботев: „ Свестните у нас смятат за луди “ или сме проумели какво е желал да ни каже Левски с четирите въпросителни – „ Народе???? “; или това, което е написал за него Вазов: „ … в едно заседание многочислено той влезе и лепна плесница на един лукавец! “. Защо още не се е намерил заслужен човек да лепне плесница на позиращия пред портрета му Доган, самообявил се за турския Левски?! Ние сме факири на снишаването, не на възвисяването! Научихме ли се да мислим с главите си, да не се доверяваме прекомерно на престижи, тъй като и те грешат; да си следваме пътеката и да бъдем правилни на себе си; да се вслушваме какво ни приказват, само че да не позволяваме да ни навикват като възпитаници и да ни учат невежи?! Понякога по-важно е не това, в което ни убеждават, а това, което премълчават. Научи ли човек този урок, няма от какво да се опасява.

 Не единствено не сме се възвисили, ами не сме мръднали доста. Четете Захарий Стоянов, Иван Хаджийски, Симеон Радев, Николай Генчев и кръв ще ви закапе от сърцето.

- В началото споменахте „ Човек не е остров “ на Джон Дън – снимате едноименен филм с присъединяване на предизвикани от него музиканти и художници. С днешна дата какъв би бил погледът ви към написаното в зората на XVII в. и кои биха били героите?

- Всяко нещо с времето. Друго беше времето, други бяхме ние. Хрумването за стихотворението на Джон Дън не е мое. То е на Боян Папазов, чиято беше концепцията да съберем художници от Варна и музиканти от Пловдив в Археологическия музей във Варна. И при Хемингуей в „ За кого бие камбаната “, и през днешния ден това стихотворение провокира доста и разнообразни асоциации и усеща, които през 1984 година не са ни хрумвали. Беше игра на форми, звуци, багри и художническо-музикални импровизации – наслада за ушите и очите. Всеки от участниците се въодушевяваше от другите и самичък бе ентусиазъм за останалите, тъй като „ човек не е остров “. И в този момент звучи красиво, само че надали бих направила сходен филм. Покрай ковид и измененията, които стават с човешката душeвност, се багра, че индивидът в действителност може да се трансформира в остров, тъй като все по-малко се усеща „ парченце от човечеството “.

- Преди седем-осем години заснехте „ Заличаване “ за унищожаването на българското Черноморие и май никой не ви чу, по тази причина пък през днешния ден си имаме хотелски здания, маскирани като подпорни стени. Случва ли се от време на време да се питате: „ Защо въобще се захванах с моето кино “?

Зад „ Заличаване “ стои персоналната ми драма. Все още си фантазирах, че има хора, които са подготвени да подценен удобството и леността, страха и конформизма си и да се включат в идея, която си коства усилието – да запазим един прелестен залив. Стоях две лета на законния ми парцел на Силистар като Гюро Михайлов, също както в нощта на пожара на Партийния дом, кацнала на една площадка сред няколко тополи, с цел да се вардя от мутри, чакали, концесионери, престъпен контингент, горски, служители на реда, гранични и впрочем обслужващ ръководещите личен състав. И помощ отникъде. Цялата моя неравна битка от 1990 година е разказана в „ Сагата Резово “ и „ Сагата Силистар “, оповестена в блога ми, дружно с писмата до организации, полиция, прокуратура, министерства, министри, даже до министър-председателя и заместниците му. Резултатът? От починал – писмо! И „ пусната за общодържавно търсене “, щом се жалвам, а в случай че не се явя където би трябвало непринудено – под ескорт! Е, аз ли съм най-големият нарушител и преди, и след 10 ноември, че все ще ме карат под ескорт?!

Избягвам да се запитвам дали заниманията ми си костват напъните. Направеното остава. Все някой ще види и ще чуе. Не знам обаче за какво чуват и виждат нормално с към седем години забавяне. Така беше и със „ Сърцето умира последно “ (за процеса против Трайчо Костов, б.р.). В интерес на истината, двама души ме поздравиха и ми подариха сребърна гривна с гравираното заглавие на кино лентата. Това бяха режисьорката Бинка Желязкова и художничката Виолета Йовчева. Но какво ли не изслушах като обвинявания от всички останали, на които имах доверие. Чудех се дали аз не съм сбъркала нещо, щом всички ме атакуват. Не може аз единствено да съм правата! И към този момент съществено се замислях дали да не преставам да фотографирам филми. Трябваше да минат седем години, да го покажат измежду нощ по Българска национална телевизия, та да схванат, че грешката не е била в мен. Един-единствен ми се обади в три часа сутринта да ми се извини, че не е бил прав. Беше Рангел Вълчанов.

- А след работата по филми като „ Реката “ за хората от двата бряга на Резовската река и „ Раздвоено сърце “ за (не)спасените български евреи знаете ли какво ни пречи да бъдем просто индивиди?

- Ние сме индивиди. Във всеки от нас има в идентична степен и положително, и зло. Човек е по този начин организиран, че постоянно прави избор, тъй като природата му е дала повече от една опция. Въпросът е накъде ще наклониш везната и по тази причина всеки от нас има действия ту за горделивост, ту за позор. Ще взема образци от двата кино лентата. Имах сериозна вътрешна, да я назовем нравствена алтернатива, когато взех решение да направя „ Реката “. И двата рода, от които произлизам, са бежанци от Източна Тракия. Насилието и жестокостта, претърпени от моите предшественици, са неописуеми. Не сме го учили в учебно заведение, нямаше баби и дядовци да описват – родителите ми сами са се справяли с живота от дребни. Животът на генерации е унищожен, само че е шанс, в случай че си оживял. Нямаш парцел, нямаш нищо – всичко е останало зад границата, къде опожарено, къде разграбено. Здраве да е, парцел се събира, само че не знаеш минало, не знаеш корен, а доста ти се желае да запълниш тази празнота. И „ Реката “ беше моят късмет да отида, да видя от кое място сме пристигнали и да опиша на останалите с сходна орис за тези насреща, които ненавиждаме за злото, което ни е било породено. И тук се явява нравствената алтернатива – в случай че не ги ненавиждам, дали не правя изменничество по отношение на страданието на предходните генерации? А какво са отговорни тези насреща, които и не подозират повода за нашата ненавист, а какво са им внушили на тях пък, с цел да ни ненавиждат те на собствен ред? И положителното в последна сметка надви и то увлече от ден на ден хора да оказват помощ да се унищожи тази илюзорна стена на омразата, която ни разделяше, и да се случи невъзможното – да ни позволен да снимаме този филм в двете срещуположни села на граничната Резовска река. Светла да е паметта на дипломат Ялчън Орал, който имаше огромна заслуга това да се реализира! „ Реката “ е изработен от добротата и по тази причина хората го харесват, гледат го по няколко пъти, даже си го смъкват на диск и го раздават на близки и другари. Какво повече да желае човек!

И с „ Раздвоено сърце “ още веднъж бях изправена пред трагичен избор. Дойдоха измененията и към този момент се мислеше за бъдещето, по какъв начин да оправят имиджа на България. Та като умували, решили да заложат на нещо, с което можем да се гордеем пред света – спасяването на българските евреи. И кой да го направи – търкулнала се топката към мен. Този филм е от раздела „ Дай едно рамо! “ – даваш едно рамо, а като се огледаш, самичък опъваш самара. Нейсе!

„ Спасяването на българските евреи “ не ми е било тематика, още повече че около промяната на имената на българските турци се бях усъмнила в толерантността на българина. Казах си: „ Може пък хората да са се трансформирали “ и се съгласих. Взех да се дълбая в архивите и ми настръхна косата – едни избавят, но други не! „ Нашите “, правилно, са избавени, ами тези от Беломорието и Македония? А какво са правили също „ нашите “ в присъединените територии? Бедна ви е фантазията! Как се написа химн на хуманността, като си прочел ужасяващи страници! Затова заложихме на светлите образци на човещина, а и на самите български евреи, които говореха с такава обич за България и които бяха запазили всички положителни черти на тогавашния българин – трудолюбив, почтен, думата му има тежест на контракт, признателен за положителното, което си му направил, и го помни до гроб. И по този начин, по ръба на личната ми съвест, без да бъде премълчана и тъмната страна на „ спасяването “, беше изработен филмът „ Раздвоено сърце “ – раздвоено беше за евреите сред две родини, само че раздвоено беше и моето, сред позора и славата. Филмът не се трансформира в знаме, само че по тази причина пък е почтен и хуманен.

- Днес по какъв начин ви наподобява пътят на момичето от Бургас, което през 70-те желало да направи филм за фабрика „ Славянка “, а по-късно бръкна в най-мътните води на модерна България? И кой е филмът, който в този момент ви се снима?

- Филмът за консервната фабрика „ Славянка “, който по време на изпитите направи необяснимо за мен тогава усещане, е демонстрация на нетърпимостта ми към публичното двуличие, към фалша, позата, сервилността пред властника, незачитането и неуважението на индивида, колкото дребен и нищожен да е за някои. За мен героите от „ Улица „ Консервна “, „ Зимата на нашето неодобрение “ и „ Гневът на мравките “ на Стайнбек не бяха литературна небивалица. Бях израснала измежду сходни хора. От друга страна, идвах от факултета по математика. Исках да направя филми за огромните математици, които имах шанс да срещна, и не ми беше минало през мозъка, че вместо за тях ще се заровя в историята, към която по това време не проявявах необикновен интерес. Сега нямам фантазия да фотографирам занапред филм. Имам единствено страдание за няколко кино лентата, на които посветих доста време и сила, само че останаха на хартия. Щяха да бъдат невероятни документи на времето, което отмина. Това са „ Троянският слон “, „ Малката Венеция “, „ Диви ябълки “, филмът за опита за нападение над папата и тв сериалът „ Балкански субекти “. Такъв ми бил шансът! Благодаря на всички, които помогнаха тези филми да не станат!

Със съкращения

Инфо: kultura.bg